Изключването на съдружник от ООД е процедура, след ефективното извършване на която се внася промяна в състава и числеността на съдружниците в дружеството с ограничена отговорност. Изключването на съдружник от ООД е прекратително основание на членството в ООД, а процедурата е детайлно уредена в Търговския закон. Недостатъкът на уредбата е, че не са в достатъчна степен конкретизирани основанията за изключване на съдружник от ООД, а уредбата е твърде обща и дава възможност за различни тълкувания. И на практика се получава така, че не закона, а съдебната практика е по-точният и прецизен източник, от който може да се черпи информация кое е законно и кое не.

Основанията, въз основа на които един съдружник може да бъде изключен от ООД  са следните:

1. Неизплащане или невнасяне на дяловата вноска от страна на съдружника – чл. 126, ал.1, ТЗ: тук въпросът за вината не е от значение. Правилото е, че дори и съдружникът да не разполага с парични средства, той не се освобождава от отговорност. Преди да се предприемат действия по изключване на съдружник, необходимо е Общото събрание да даде допълнителен срок за внасяне на вноската, който не може да бъде по- кратък от 1 месец. Това решение се взема с мнозинство повече от ½ от капитала на дружеството.
2. Неоказване на съдействие за осъществяване дейността на дружеството и извършване на действия против интересите на дружеството – за да се определи, кои действия осъществяват съставите на тези нарушения, необходимо е  да се види, какво е предвидено конкретно в дружествения договор. Но като цяло съдружникът следва да е нарушил разпоредбите на закона или тези на дружествения договор, които уреждат отношенията му с дружеството или органи на дружеството /например забраната за извършване на конкурентна дейност/.  Няма изискване от тези нарушения да са настъпили каквито и да било вреди за дружеството. Общото събрание преценява дали да изключи или не съдружника, в зависимост от тежестта на нарушението.
3. Неизпълнение на решенията на Общото събрание.

При второто и третото основание за изключване, съдружникът следва да бъде изрично писмено предупреден преди вземане на решение за изключване, а в предупреждението за изключване нарушенията следва да бъдат много прецизно описани, тъй като в противен случай съдът може да отмени решението за изключване. Преобладаващата съдебна практика приема, че на предупредения съдружник следва да бъде дадена реална възможност да коригира поведението си преди да бъде предложен за изключване. Особено важно е, с оглед законосъобразното изключване на съдружник, решението за което няма да бъде отменено от съда, е писменото предупреждение да достигне до своя адресат – съдружника, който ще се изключва. Ако това не бъде спазено и липсва каквото и да е предупреждение до съдружника – това е поредното основание за отмяна на решението за изключване. При връчване на писмено предупреждение нерядко  възникват сериозни практически проблеми, произтичащи от действията на някои съдружници, които всячески се опитват да избегнат личното получаване на писменото предупреждение и по този начин да саботират изключването си. В такива хипотези е препоръчителна помощта на опитни адвокати по търговско право, които са в течение с решенията на най-новата съдебна практика по подобни казуси.

Решението за изключване се взема от Общото събрание с мнозинство повече от ¾ от капитала на дружеството. Особеното тук е, че предложеният за изключване не участва в гласуването. И на практика напълно законно съдружник с 1% дялово участие в капитала на дадено ООД може да изключи другия съдружник, който притежава останалите 99%. Това отваря широко вратите към възможни злоупотреби, които е желателно да бъдат пресичани още в зародиш от компетентни юристи, които са детайлно запознати с материята на дружественото право.

Като цяло може да се заключи, че е препоръчително изключително много да се внимава да се спазват всички правила, уредени в Търговския закон, за отправяне на писмено предупреждение до съдружника, който евентуално ще бъде изключен, както и за вземане на самото решение за изключването му, тъй като всяка нередовност в тези действия, може да доведе до отмяна на така взетото решение и до сложни съдебни спорове между заинтересуваните страни. Практиката също така сочи, че немалко търговци, които не полагат достатъчно грижа за делата си и биват по някакъв начин, законно или незаконно, ощетявани от бизнес партньорите си, обикновено подават жалби в прокуратурата. Но прокуратурата обикновено констатира, че става въпрос за чисто търговски отношения между бизнес партньори, които следва да се уреждат на плоскостта на търговското, а не на наказателното право.

Наследяването на дружествен дял в ЕООД или ООД (капиталово търговско дружество) е една съвсем нелека задача и причината за това се корени в българският законодател, който е посветил на темата една единствена разпоредба в българския Търговски закон, която е пределно обща и не формулира никакви процедурни правила. Последните се съдържат в съдебната практика на българските съдилища, която практика, отново за съжаление, съвсем не е еднородна. И в крайна сметка всичко пада на плещите на наследниците, чийто наследодател е починал или на адвокат, който те са ангажирали, за да изчисти всички проблеми по наследяването на дружествените дялове.

Единственият безспорен факт, който се приема еднозначно от всички съдилища в България, е, че се наследяването на дружествен дял включва 2 момента:

1. Наследяване на имущественото право на дял от капитала на дружеството, което възниква автоматично, едновременно с приемането на наследството от наследниците и

2. Наследяване на членственото право в дружеството, което не настъпва по право, а е свързано с доста усложнени процедури, които трябва да се проведат преди наследниците да могат да бъдат вписани в Търговския регистър като съдружници. Всъщност членственото право не се наследява, а се придобива от наследниците.

Или казано с прости думи – всеки наследник по закон има право да претендира да му бъде изплатено парично обезщетение, равняващо се на наследявания дял. А какъв е размерът на обезщетението е въпрос, който може да бъде интерпретиран по много начини, вкл. с недобросъвестни практики от счетоводно естество с оглед намаляне на полагащото се на наследниците справедливо обезщетение. Особено ако става дума за немалко предприятие, намесата на опитен адвокат може значително да увеличи размера на полагащото се на наследниците обезщетение или да пресече всички опити за изкуствено занижаване.

Както вече стана ясно, встъпване като съдружник в самото дружество е доста по-трудна задача, а понякога и на практика непостижима – в зависимост от уговорките, които съдружниците са постигнали помежду си.

29 януари 2013 година може да се окаже повратен момент в историята на българското гражданско право, свързано с присъждането на обезщетения за неимуществени вреди по справедливост.

До тази дата обезщетения за непозволено увреждане (напр. болки и страдания, негативни преживявания, загуба на време и т.н.) се присъждаха само ако произтичаха от ИЗВЪНДОГОВОРНО основание (напр. катастрофа или друг инцидент), но не и ако произтичаха от ДОГОВОРНО основание (каквито и да е облигационни отношения между страните, базирани на устни или писмени споразумения).

Какво се случваше доскоро – някои правни субекти, най-честно т.нар. монополни дружества, прилагаха нелоялни търговски практики, насочени най-често към индивидуалните си клиенти. Тези практики обикновено се изразяваха в неудовлетворяване на очевидно или очевадно основателните претенции на техни клиенти. Вследствие на което техните клиенти, най-често физически лица, полагаха неимоверни усилия и изразходваха големи времеви и други ресурси, за да могат да защитят правата си. Но монополистите знаеха, че в най-лошия случай щяха да дадат това, което така или иначе дължат (парична сума, изпълнение на определено действие и т.н.) дори ако срещу тях бъде заведено дело. Защото отлично знаеха, че клиентите им няма как да бъдат обезвъзмездени за всички неблагоприятни последици, които са настъпили в резултат на противоправните действия на монополистите. Защото съдебната практика приемаше, че щом е налице договор, това автоматично изключва всякакви неимуществени вреди вследствие на дори грубо и умишлено нарушаване на договорите между страните, а могат да се претендират само обезщетенията, изрично упоменати в договорите.

Всичко това вече е история с публикуваното на 29 януари 2013 Тълкувателно решение №4 на Върховния касационен съд. В него съдебната практика е обърната на 180 градуса, тъй като се приема, че неимуществени вреди могат да се претендират дори между две страни по сключен между тях договор. Диспозитива на решението гласи: „Отговорността на обществения снабдител – енергийно предприятие, когато неправомерно – в нарушение на предвидените предпоставки в общите условия към договора – е прекъснал електроснабдяването на потребителя, е договорна и на това основание може да бъде присъдено обезщетение за неимуществени вреди, доколкото те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението, а когато е установена недобросъвестност на длъжника – обезщетението е за всички преки и непосредствени неимуществени вреди.”.

Както става ясно решението е постановено по конкретен казус – прекъсване на електроснабдяването на клиент от енергийно дружество – монополист в нарушение на договорни задължения – но от него категорично може да се изведе принципът, че неимуществени вреди се дължат дори между страните да съществуват облигационни (договорни) отношения. Което отваря широко вратите пред възможността всички правни субекти в България да търсят обезвъзмездяване на вредите, настъпили за тях, вследствие на виновно поведение на техни договорни контрагенти. И като добавим това, че тълкувателните решения са абсолютно задължителни за всички съдилища в Република България – би следвало да се очаква между малко и много повече добросъвестност между страните по облигационно-договорни отношения в България, тъй като умишлените нарушения, някои от които граничещи с наглост и безочие, вече няма да бъдат толерирани, а напротив – репарирани.

Договорът за лизинг е договор, въз основа на който едната страна, наречена лизингодател, се задължава да предостави ползването на вещ (напр. лизинг на автомобили) на другата страна, наричана лизингополучател, срещу възнаграждание.

Най-напред следва да бъде отбелязано, че това е договор за ползване на вещ, а не прехвърлителна сделка. Но търговският закон дава възможност на лизингополучателя да придобие вещта по време на съществуването и действието на договора или след неговото изтичане, тоест може да стане и трансформация в прехвърлителна сделка. Затова договорът за лизинг се определя като смесен тип договор. Почти всички договори за лизинг в България имат опция за прехвърляне, която обаче следва да бъде много внимателно редактирана и прецизирана, препоръчително от юрист, специализиращ в областта на търговското право, за да се избегнат всички възможни рискове и неприятни бъдещи изненади за бъдещия собственик.

Предмет на договора за лизинг са недвижими и движими вещи, кораби, самолети, софтуер, автомобили, дори и предприятия. По своята характеристика лизингът е двустранен, възмезден, консенсуален (за сключването му е достатъчно простото постигане на съгласие) и неформален договор с продължително изпълнение. Задължение на лизингодателя е да предостави вещта за ползване и да обезпечи необезпокояваното ползване за времето на срока на договора, а на лизингополучателя – да понесе всички разноски по ползването на вещта и по текущия й ремонт, да плаща редовно лизинговите си вноски, да понесе разноските по поддържането на вещта и да я върне на лизингодателя след изтичането на уговорения срок на договора. Възможно е между страните да бъдат уговорени и други допълнителни задължения или облекчения.

Съществуват различни видове договор за лизинг:
1. Оперативен лизинг – при този вид лизинг вещта се предоставя на лизингополучателя за кратко време или неопределен срок с възможност за прекратяване на договора от всяка от страните с едностранно изявление. По този вид лизинг се предоставя само ползването на вещта.
2. Финансов лизинг – това представлява договор, при действието на който лизингодателят поема задължението да придобие вещ от дадено трето лице, при условия, които се определят от лизингополучателя, както и да му предостави тази вещ за ползване. Лизингополучателят определя вещта и избира доставчика или продавача. Лизингодателят купува вещта или правото да се притежава или ползва във връзка с лизинга и продавачът знае за този факт. Лизинговите вноски отчитат амортизацията на цялата или на съществена част от инвестицията на лизингодателя. Финансовият лизинг се сключва поначало за продължителен период от време и има един определен период, през който вещта трябва да се ползва, а договорът не може да се прекратява едностранно. Конкретният срок за ползване се уговаря в самия договор. Особеното при финансовия лизинг е преминаването на риска от случайно погиване или повреждане на вещта върху лизингополучателя. Но няма пречка страните да уговорят и друго. Ако обаче вещта има недостатъци, е налице лошо изпълнение на договорното задължение на продавача, който се явява трето лице по договора за лизинг или пък в рамките на уговорения гаранционен срок възникнат дефекти на вещта, претенциите за поправяне на дефектната вещ, за замяната и с качествена или за намаляване на цената, както и за развалянето на договора принадлежат на лизингодателя, защото именно той се явява страната по договора за покупко- продажба с третото лице-продавач. Обикновеният лизинг може да се транформира във финансов след сключването на договора. За това е необходимо съгласието на двете страни, изразено във формата, в която първоначално е бил сключен договора.
3. Сублизинг – пренаемане на вещта – сублизингът е допустим, но само със съгласието на лизингодателя. Следователно поначало лизингополучателят може да преотстъпи на трето лице ползването ва вещта, но предварително трябва да получи съгласието на лизингодателя.

С всички тези свои особености, специфики и видове, договорът за лизинг играе изключително важна роля в гражданския оборот и в отношенията между отделните физически и юридически лица. Въпреки това страните по този договор следва да бъдат достатъчно внимателни, тъй като не са изключени доста неприятни усложнения в течение на изпълнението на договора. Два крайни примера, които могат да бъдат дадени са:
1. Недобросъвестен лизингополучател връща силно амортизирана вещ на лизингодателя след изключително кратък срок. Вещта поначало е собственост на лизингодателя и той е длъжен да я приеме обратно. Но при споменатите обстоятелства същият ще бъде на загуба от икономическа гледна точка (амортизацията и обезценката на вещта многократно надхвърлят печалбата от нея).
2. Невнимателен лизингополучател допуска несъществена забава или друго нарушение на задълженията си и в резултат на това губи правото да придобие вещта – въпреки, че е изплатил всички дължими вноски.

От време на време в публичното пространство изтича информация за актуални събития от обществен интерес, при които има подписани документи, а подписалите ги лица впоследствие декларират, че оттеглят подписите си. Което обаче по българското гражданско право е невъзможно.

Подпис под документ – това означава направено валидно волеизявление, което обвързва направилия волеизявлението. Впоследствие същото това лице може да направи друго НОВО волеизявление, което да е коренно различно от предходното и да преуреди по съвсем друг начин нещата. Но това второ волеизявление не може да заличи първото. Например ако има подписано пълномощно на 1 януари, но упълномощителят оттегли пълномощното на 1 май – след 1 май пълномощното няма да е валидно, но между 1 януари и 1 май всички действия, които пълномощникът е извършил са действителни, въпреки че впоследствие упълномощителят си е „оттеглил” подписа.

Начинът за „заличаване” валидността на положен подпис е да се търси порок в правната сделка или във волята на положилото подписа лице към момента на полагане на подписа. Например душевно заболяване, недееспособност, липса на съгласие, грешка, измама, заплашване, крайна нужда и явно неизгодни условия и т.н.

Пострадал е това физическо или юридическо лице, което е претърпяло имуществени или неимуществени вреди от дадено престъпление, а ако пострадалото лице е починало – това качество преминава върху неговите наследници. В чл.75 от НПК са посочени редица права, които има пострадалият, но основното от тях се състои в това той да получи справедливо обезщетение на вредите си. А това на практика се постига с предявяването на граждански иск.

Гражданският иск изглежда лесен за предявяване, но всъщност крие доста на брой тънкости, които би следвало да са известни на всеки опитен адвокат.

На първо място гражданският иск може да се предяви както в рамките на наказателното производство, така и по отделно гражданско дело след приключването на наказателното дело. По новия ГПК държавна такса за образуване на такова отделно гражданско дело не се дължи (ако разбира се има влязла в сила осъдителна присъда по наказателното дело). Нееднородната съдебна практика сочи, че в някои български съдилища гражданските състави присъждат по-големи по размер парични обезщетения в сравнение с наказателните състави от същия съд – и при това положение за пострадалия би било по-добре от чисто финансово-обезщетителна гледна точка да изчака приключването на наказателното дело, след което да инициира образуването на отделно гражданско дело. Като разбира се неотлъчно следи за изтичането на погасителната давност.

Друго преимущество на отделно гражданско дело се състои в това, че пострадалият може да привлече по делото директно съответната застрахователна компания, а не физическия извършител, който може да не е в състояние да изплати присъденото обезщетение, особено ако последното е в голям размер.

Изключително важен момент, който за съжаление често се неглижира, е този за погасителната давност. Всеизвестно е, че давността е 5 години и тече от откриването на дееца съгласно чл.114 ЗЗД. Но ако граждански иск бъде предявен в рамките на наказателно производство и наказателното производство бъде прекратено (напр. поради изтекла давност за извършеното престъпление) – тогава се счита, че граждански иск не е бил предявяван. Ако напр. деянието е извършено през 2000 година, наказателно дело е образувано и граждански иск е предявен през 2002 година, осъдителна присъда на първоинстанционния съд е произнесена през 2004 година, но през 2006 година ВКС прекратява наказателното дело поради изтекла давност – тогава ще се счита, че граждански иск никога не е бил предявяван, а давността е изтекла през 2005 година – и пострадалият няма да има право да заведе гражданско дело. Всъщност ще има право, но извършителят, напълно законосъобразно, ще може да направи едно елементарно възражение за изтекла погасителна давност, вследствие на което искът във всички случаи ще бъде оставен без уважение.

Гражданският иск в наказателното производство по правило се предявява в първото съдебно заседание на първоинстанционния съд (до даване ход на делото и започване на съдебното следствие). Важно е да се знае, че молбата за предявяване на граждански иск следва да бъде много прецизно изготвена, защото в противен случай мнозина съдии се позовават на разпоредбата на чл.88, ал.2 НПК и просто не приемат гражданския иск за разглеждане в рамките на наказателното производство. Което не е фатално, но може да бъде неприятно за избралите този способ за предявяване на граждански иск.

При предявен за разглеждане граждански иск – независимо дали в рамките на наказателното производство или в отделно гражданско дело – задачата на гражданския ищец или неговия доверен адвокат е да максимизира размера на присъденото парично обезщетение. Това се постига основно по 2 начина – чрез ангажиране на релевантни и убедителни доказателства за претърпените вреди (напр. колко силни са били претърпените болки и страдания) и чрез издирване на относими съдебни решения по сходни казуси, по които са били присъдени сравнително високи обезщетения.

По правило при предявяване на граждански иск държавна такса от гражданския ищец не се събира. Единственият разход в такова производство за пострадалия се явява адвокатския хонорар – в случай разбира се, че е ангажиран адвокат (по гражданско дело) или адвокат-повереник (по наказателно дело) – но този разход се присъжда от съда и в крайна сметка е за сметка на осъдения.

Покупката и съответно продажба на работещ бизнес в България става все по-търсена и популярна опция. Ако направите кратък преглед в интернет за потенциални възможности за инвестиция, ще забележите, че най-големия брой оферти за готови бизнеси, които се продават в България, са за продажба на хотели, барове и ресторанти по българското черноморие или в планинските ски курорти. Продаваният бизнес в София обикновено е по-различен тип.

Причината за изобилието от хотели и ресторанти за продан е проста. Бумът в строителството и туризма отпреди няколко години доведе до построяването на хиляди нови хотели и комплекси в курортите. По-голямата част от новопостроените комплекси, обаче, бяха финансирани с банкови заеми и ипотеки. Ударени от всеобщата финансова криза, част от инвеститорите вече не са в състояние да обслужват своите кредити към банките и изправени пред възможността да загубят всичко, избират да продадат целия си бизнес или част от него.

От друга страна пък е доста изгодно придобиването на готов и вече работещ бизнес. Но инвеститори, които търсят да придобият действаща фирма трябва да бъдат много внимателни, тъй като този вид инвестиция е по-рискова в сравнение със създаването на нова фирма. Например, ако решите да закупите новопостроен хотел на морето, от съществено значение е да се уверите предварително, че хотелът има нужните разрешителни да работи като такъв и да отдава стаи под наем на туристи, че отговаря на изискванията на дадената му категоризация, както и да се уверите,че строителството и довършителните работи по сграда отговарят на изискванията на Българския Държавен стандарт.

Във всички случаи, винаги се препоръчва, стига да е възможно, купувачът да закупи само сградата (помещенията), т.е. само недвижимия имот, а не да купува фирмата. Може да бъде закупено и само търговско предприятие. Покупката на действащ бизнес определено носи повече рискове, защото всички задължения и отговорности на дружеството, което се продава, се прехвърлят на новия собственик. Тези рискове могат да бъдат минимизирани, ако се направи щателно проучване от адвокат, специалист по фирмено и търговско право, преди да се извърши самото прехвърляне на дялове. Задължения към държавата или към банки могат да се проследят сравнително лесно,но понякога дружеството-продавач може да скрие задълженията си към трети страни, така че дори и добър фирмен адвокат да не може да ги открие. В такъв случай, от решаващо значение са договореностите, които ще се заложат в договора за покупко-продажба, който урежда прехвърлянето на дружествените дялове. Този договор задължително трябва да бъде изготвен от професионалист, който познава добре всички правни механизми, които да застраховат купувача срещу евентуални бъдещи искове на трети страни или срещу други скрити задължения, които един нечестен продавач би могъл да се опита да скрие по време на бизнес транзакцията.

Погасителната давност е предмет на уредба на българския Закон за задълженията и договорите (ЗЗД). „Погасено по давност” в разговорния език е синоним на „изтекла погасителна давност”. Много важно е да се отбележи, че „изтекла давност” не означава, че задължението изчезва. Задължението остава, но лицето, в чиято полза е възникнало задължението, няма абсолютно никаква законова защита и въобще какъвто и да е механизъм, по който да събере принудително вземането си – не може да образува съдебно или изпълнително дело и т.н. Още по-важно е да се отбележи, че ако дадено лице, в чиято полза има изтекла давност, плати доброволно (напр. погрешка) – плащането се счита за редовно и сумата не подлежи на връщане! Затова е изключително важно, най-вече в случаи, в които едни и същи лица са имали в миналото взаимоотношения, по които има погасени по давност вземания и които лица желаят да влязат в нови отношения (напр. да сключат нови договори), да внимават как уреждат отношенията си. Защото може да се окаже, че едно плащане, на пръв поглед постъпило по новото задължение, е отишло за погасяване на старото (погасено по давност) задължение.

Давността главно бива 2 вида. Най-популярна е общата 5-годишна давност. Тя се прилага, когато друга специална давност не е предвидена. Когато има влязло в сила решение давността винаги е 5 години. ЗЗД предвижда няколко вида специална давност, която е 3-годишна – за трудови възнаграждения, за договорни неустойки и за лихви и периодични плащания. ВКС наскоро постанови решение, съгласно което „периодични плащания” представляват вземанията на доставчици на услуги (телекомуникационни оператори, топлофикационни дружества и др.) по договори за потребление, независимо че месечните сметки са различни. Има и други специални видове давност, уредени в други закони, напр. едногодишната давност за вреди по спедиционен договор или договор за превоз.

Давността подлежи на спиране и прекъсване. В първия случай (напр. при висящо дело) теченето на давността продължава при отпадане на пречките (напр. приключване на делото), но изтеклата давност се зачита. Докато при прекъсването на давност давността винаги започва да тече отначало. Типичен пример на прекъсване на давност е предприемането на действия по принудително изпълнение (завеждане на съдебно или изпълнително дело и т.н.) или признаване на вземането от длъжника.